Вечерта бях на едно организирано мероприятие, което само по себе си не беше кой-знае какво за разказване, но ми докара доста мисли в разни посоки.

Според обявата това трябваше да бъде Underground Vienna, обиколка на подземния град, тайни проходи, канали и тунели, свързващи всяко мазе със Stephansdom и т.н., истории за обсадата от турците, ходене с фенерчета… На практика имаше много полуразбираемо говорене и посещение на две мазета. Дали беше успешно събитието? По-скоро не. На мен хареса ли ми? Доста.

Първо за маршрута. Изглежда под Виена има много подземни нива – до 7 етажа надолу, както каза водачът Петер, част от тях са тунели, свързващи целия град с катедралата Св. Стефан и с различни изходи (катедралата е била последната надежда за убежище, ако градът не удържи обсадата), през войните пък са били бомбоубежища. След това обаче (някъде през 50-те май) повечето тунели са били преградени и сега не може да се стигне много далеч, без да се излиза на повърхността. Сега са достъпни отделни части от подземията, в непосредствена близост до центъра доскоро е имало 4 подземия за посещение (връзката между тях е прекъсната, та имат отделни входове), две от тях вече са затворени за достъп от собствениците, останали са само две (с чиито собственици Петер има уговорка и негласно разрешение да води хора). Всичко това го научавам по време и след обиколката от думите на Петер. Повечето хора така и не го разбраха и май останаха разочаровани.

IMG_3272 IMG_3279

Първо видяхме добре запазена разкопана част от църква точно до катедралата, открили са я, докато са копали за метрото, и сега се вижда през стъкло от самата станция. Ще отида пак да я погледна – за толкова години даже не съм я забелязала. После надничахме през една шахта на улицата към каналите. После – първото мазе. Там имаше надписи и означения от времето на Втората световна война, (поизтъркана вече) фосфорна лента, която свети в тъмното, метални врати за защита от взривна вълна, заключени решетки към неизследвани помещения. След това – второто мазе. То беше доста по-старичко (снимките по-горе са от там), под частна къща и в близост до църква. Повъртяхме се и там, но някои дълги и тъмни коридори останаха неизследвани; Петер вече започна да разказва на немски, което отчая мнозина. Накрая – в едно кръчменце в много тесен състав, но за това после.

Второ – за човека. Подземният Петер е един доста симпатичен височък човек на около 50, със спретнато-хипарлив вид (дълга коса, кърпа на главата, детинско изражение), който от десетилетия не само се интересува от виенските подземия и води групи (иначе е архитект, каза), но и се бори с всякакви администрации, за да отвоюва запазването и използването на подземния град като туристически и културен център – имало е факелни шествия, международни ъндърграунд конгреси (с гости от подземията на Рим, Нюйорк, Париж и т.н.), фестивали на изкуствата, филмови възстановки… И по време на обиколката, и после на снимките и филмчетата видях, че продължава искрено да си се радва на разни ритуали (всички гаврътнахме на екс някакъв шнапс в началото – „против ухапване от плъхове“, преди това ни беше раздал хлебчета „ако някой се загуби“), смешки и истории, които сигурно е разказвал десетки пъти и още им се смее (повечето хора така и не ги разбраха), свирене на тарамбука и излизане посред Нашмаркт с цяло шествие с факли от каналите (не нашата група, а преди, с други)…

Underground Peter

(На снимката – Петер обяснява нещо в първото мазе, вратата зад него е със старите надписи от времето на войната)

Проблемът беше, че Петер много се мъчеше с тоя английски. Ако изобщо се чуваше нещо, то от акцента и от грешките му почти нищо не се разбираше. Не му достигаха думи, трябваше да ги търси в едни листчета, понякога четеше от там (трудноразбираемо), понякога обръщаше на немски с молба за помощ. Аз все пак му разбирах и стоях наблизо, за да чувам, но много други се споглеждаха, отказваха се да слушат, мърмореха и се подсмихваха, задето допуснал някаква елементарна грешка във времената. Някои така и не разбраха какво гледат. И когато той попита кой ще остане за гледане на снимки и филмчета в кръчмата, където все пак трябва да се поръча нещо, и ще е само на немски, защото английските субтитри нещо не проработили, всички се разотидоха. Останахме 4 девойчици, една сериозна госпожа от OeAD (може би оправяха и някакви сметки с нея, тя беше официалното представителство) и той. Вече беше посърнал, но все пак ни разказваше още неща покрай филмчетата.

Та си мислех: може би наистина събитието беше малко гръмко рекламирано и резултатът беше разочароващ; може би за мнозина 2 мазета, парче хляб и глътка шнапс на развален английски не струват 10 евро. Но ето – появява се човек, който е наистина ангажиран, малко е различен, малко е инфантилен, задето е зарязал архитектстването заради подземията и се държи като хлапе на лов за съкровища, но наистина знае безброй истории, които иска да разкаже, само да има кой да попита и да слуша. А някакви високомерни момиченца се посбутват, задето казал „didn’t went“.

И последно: било имало някакъв много известен филм с Орсън Уелс от 1948, „Третият човек“, сниман там, във виенските подземия. Споменаваше се като абсолютно всеизвестен. Явно ще трябва някак да поправя невежеството си, като се прибера.

Някои особености на виенското ми ежедневие:

Националности в апартамента – словашка (живееща във Франция), шотландска (или английска, живееща в Шотландия, не питах), мароканска (живееща във Франция), аз. Езици в апартамента – английски ок. 75%, френски ок. 25%, немски 0% (не броим говоренето по телефон и скайп с външния свят, там има и други). Изгледани сезони на True Blood – 1 бр. (шести). Доволни – да.

Извън апартамента: намерени на пътя монети – 11 евро-цента. Купени билети за концерт на Ник Кейв – 0 бр., защото са разпродадени. Което придаде перспективата на едни спестени 50 евро, които могат да се похарчат за толкова други ненужни неща… А, и в кампуса са стоварили някакви дъсчици, май вече ще строят коледния базар. Наденици и греяно вино – и на това ще му дойде времето. Бира – пие се в момента. Написана статия – още не, 70%. Дедлайн – вчера.

Тапите за уши вече са в действие, съдействат за добър общежитиен живот. Бях го забравила това какво беше.

 

Малка актуализация: 2 дена по-късно намерих още една монета, тоя път английска – 2 пенса. Някой се беше изхитрил да я ползва в гардероба на Националната библиотека, където шкафчетата работят само с 2 евро 🙂

Месеци наред гледане на сериали и комедийни предавания и четене на художествени и научно-популярни книжки – човек би помислил, че са ме уволнили. А всъщност дейност има, взех си малко самолетни билети и единият вече е използван. За обогатяването на поп-културата ми – по-късно, първо малко за пътуването (като най-актуално от битова гледна точка).

Предстои ми най-дългият престой във Виена досега. Още не мога да обърна на немски, надявам се до края на месеца да се оправя. Като нищо пак ще започна с настинка, но пък картите за библиотеките са готови, остава да разуча пералнята, поръчах си и нов телефон. Точно в момента пропускам нощта на музеите, но пък още първата вечер Васка ме заведе на концерт – тече някакъв Wave Festival, ние гледахме CSS и вече съм фен.

(Само дето сега беше доста по-енергично и шумно, групата е в различен състав, а супер симпатичната фронтменка – с много повече коса)

Много ходя пеш, упорито духа студен вятър, деля апартамента със съквартирантки, които са повече, отколкото искам (не са лоши момичетата, макар че явно вярват в клишето „петък вечер“), още не мога да вляза в ритъм. Плануват се следните мероприятия: някаква лекция и коктейл от OeAD в края на октомври, концерт на Ник Кейв в края на ноември (ако сколасам да си купя билет), ходене до Лондон преди Коледа, посрещане на любими хора след това.

Сега обаче ще прегледам 38-те програми на наличния в стаята телевизор и ще се придържам към сериалите и комедийните предавания в интернет.

Ходенето в Париж беше преди месец и все повече избледнява – какво ли може да е останало неразказано? Ще систематизирам.

В началото не ми хареса особено. Дъжд и студ, настинка, твърде много туристи, твърде мърляво, всички се бутат, пресичат на червено, не спират на пешеходна пътека, няма стрехи и ме наваля, улиците са криви точно когато бързам, а кафенетата изчезват точно когато ги търся. После на петия ден, като ми мина хремата, дъждът спря, а аз си свърших отлична работа в библиотеката и приех за даденост тясната хотелска стая, Париж започна да ми изглежда доста по-добре. Много, много ходих пеш. Предизвиках презрението на един сервитьор, като си поръчах едновременно кафе и чаша червено вино. Изпих една биричка (която си носех) на ръба на острова с крака, провесени над мръсната вода. Изпълних някогашната си закана и пренебрегнах музеите почти изцяло, с изключение на д’Орсе и Оранжерията. Купих си рокля.

Три теми доминираха изцяло над 8-дневния ми престой. Те бяха и основният ми източник на радост.

1. Библиотеки и ръкописи. Намерих това, което търсех, за пръв път се разправях с гръцки ръкописи X-XIV в., те пък от своя страна се помещаваха в старата сграда на библиотеката и аз през повечето време гледах микрофилми тук:

2. Джойс. Още преди да отида, вече си бях набелязала няколко места, свързани с живота на Джойс в Париж. Хубавото беше, че на част от тях се натъкнах съвсем неочаквано. Още първия ден случайно се озовах на ул. Одеон, веднага потърсих № 12, където е била оригиналната книжарница Shakespeare & co. Бях и в сегашната (напълно неоригинална, но все пак много приятна), откъдето си купих книжка – Stephen Hero на Джойс, която иначе почти никъде не съм виждала.  Освен това – едно малко паркче на негово име и още една паметна плоча къде е живял.

3. Space invaders. Научих от филма за/на Банкси за Спейс Инвейдър, който лепи керамични инвейдърчета по сградите на различни градове, и взех да се оглеждам за тях. Видях един във Виена тази година, но Париж е направо залят с такива. В началото ги виждах случайно, после взех да ги търся, даже слязох от един автобус, за да снимам.

Той твърди, че в Париж са хиляда. Аз снимах около 20.

Трябва да има следващ път. За тогава си оставих Лувъра, малко повече сладкарници и бири край Сена, набелязах си поне още 3 книги от Shakespeare & co., имам валидна карта за градски транспорт и за библиотека (само трябва да се подновят). Засега обаче не бързам. Не можа да измести Лондон от личните ми предпочитания за голям град и е далече от първото място на Виена в сърцето ми 🙂

А в Тюйлери пасат козички.

Още преди 6 години Ирката забеляза, че във Виена миризмите се усещат много по-отчетливо и силно. Сега в тъмното, в топлата задуха пред буря, точно миризмата на липите усетих на Liechtensteinstrasse.

Това ми е седмото идване тук и за някои неща проявявам голямо постоянство – ям маслинови хлебчета от Der Mann (знам къде има пекарни из центъра така, както знам банкоматите на ПИБ в София), минавам по Naglergasse (малка уличка в центъра), пия кафе в любимото кафене на Томас Бернхард Bräunerhof, обикалям из магазините и покрай витрините и снимам неща, които съм снимала вече десетки пъти.

Поскъпнало е, ремонтите от миналото лято вече са се преместили другаде, мина контрола в метрото, променили са маршрута на автобус 1А (който обикаля много смешно из първи бецирк), библиотеката на Византинистиката е станала по-просторна и доста удобна за четене…

Някои акценти досега:

1. Ходих на Life Ball. Направи ми впечатление, че като е на живо, целият кич и преструвки не само не дразнят, ами увеличават ентусиазма и приповдигнатото настроение. Като се прибрах да го догледам по телевизията, ми се стори много по-напудрено, отколкото там, на розовия килим. Е, то това му е целта.

2. Ходих на лекция на Жак Рансиер в MUMOK. Залата се препълни (доколкото разбрах, над 300 души), много от тях бяха младежи, вероятно студенти. Лекцията – на английски с ужасен френски акцент. Каквото изобщо разбрах, май беше интересно, даже разбрах доста неща. Дискусията беше доста по-забавна, но най-симпатичен ми стана самият Жак Рансиер – отговаря на въпросите многословно, гледа в тавана, докато мисли, и зацикля на някои думи и изрази (не бих казала, че заеква, просто повтаря по 100 пъти), т.е. говори и говори…..

3. Нощем се будя и си пускам телевизора – освен една немска програма, по която цяла нощ дават как гори един огън в камина (това никога не го гледам), хванах една виенска, по която веднъж гледах отвътре музеи и галерии, където още не съм ходила, както и любимото ми предаване – проследяване на маршрути на градския транспорт! С камера най-отпред на трамвая, който просто си кара, пише и спирките кои са. Невероятно скучно е, даже тая нощ беше от метрото (U4, то поне излиза на повърхността), но е забавно, ако е някоя позната линия. Това за София не искам и да си представям какъв ужас ще е…

Засега толкова. Утре мисля да отида до Дом Витгенщайн, искаше ми се да разгледам изложбата на Ясен Гюзелев, но подозирам, че ще е затворено заради празненството за 24 май. Исках да видя и японското кафене с котки, имам още няколко дни за тази цел. Е, и малко работа да свърша, де.

За Лодз не знаех почти нищо, освен че е грозен индустриален град с университет, в който работят няколко мои познати и приятели. След първия ми ден тук чак ми се дописа.

От XIX в. насам градът е станал толкова индустриален, че жителите му са били само работници и собственици на фабрики, а в архитектурата му доминират сградите на фабриките и дворците на собствениците им. През войната не е бил разрушаван – пак заради фабриките. Което пък от своя страна си има недостатъци (както ми беше споделено снощи по тъмно в трамвая, докато кръстосвахме града), защото улиците са си останали тесни, а градът – необновен.

Лодз е сравнително голям – над 700 хил. жители, трети (до скоро е бил втори) по големина в Полша, няма си околовръстно, та камионите минават през града, а централната му гара се ремонтира, затова се слиза или на първата, или на последната гара около града (тътрузенето между двете е половин час). Има разни широки шумни булеварди, иначе улиците наистина са възтесни с олющени сгради. Обаче на мен ми се струва много чаровен и с много потенциал.

Сградите на една от най-големите бивши фабрики са обновени и преустроени в много хубав комплекс с всякакви неща, Manufaktura (вече пусках линк). Ресторанти и кафенета, кино, търговски център, няколко музея и фонтанчета и пейки в „междублоковото пространство“ – доста, доста добре изглежда. Аз, разбира се, изкарах няколко часа в музея на Лодз, който се помещава в двореца на собственика на фабриките – евреин, както и повечето известни и преуспели хора от града. Обикалях си почти сама, а надписите в музея (ако изобщо ги имаше) са основно на полски.

Изобщо по-голямата част от това, което видях от града, много ми хареса – тия олющени сгради са много красиви, но заради разрухата в най-добрия случай сега са просто невзрачни и невидими. Само фасадите им да се стегнат, би станало прекрасно!

Снимки ще кача, като се прибера – сега нямам кабел, а не мога да се оправя с блутута.

P.S. Прибрах се. Снимки на фасади:

Ще се лети

25.02.2012

След като през последните 2-3 месеца приключих с най-важните неща, които ме натискаха от (по-)миналата година, отново съм с два купени самолетни билета и с бледа перспектива за още два до края на годината. Чудя се доколко маниакална е подготовката ми за пътуване на непознато място. Сега за понеделник, освен съветите на познати, разрових още няколко вида карти на Варшава и Лодз, изчетох половината сайт на градския транспорт на Варшава, малко от сайтовете на летището и гарата, както и няколко блога плюс видео на маршрута с автобуса през Варшава. Изненадата е сведена до минимум, да живее пълният контрол над ситуацията. Даже вече знам какво ще правя във вторник – Manufaktura!

Сега вече мога да продължа да мисля за корица на книгата, да чета коректурата и най-вече да си пиша статията. Багажа ще го мисля утре.

England

06.01.2011

Преди няколко месеца, без да си вярвам, си пожелах да се озова в Лондон преди май 2011 г., за да видя това в Тейт. По-късно (ненадейно) от идеята да отида там за празниците до купуването на билета Мюнхен-Лондон-Мюнхен мина не повече от седмица. Късно е да наваксвам сега с разказването така, както ми се искаше тогава, когато идеите изскачаха и се скриваха една след друга на всяка крачка, но не мога да не актуализирам впечатленията си отпреди почти две години и половина.

Музеите:

1. British Museum – не си бях доразгледала половината музей, наблегнах на Европа и на Средновековието, прескочих Гърция и Рим.

2. Tate Modern – почти бях забравила за споменатата изложба, така или иначе Тейт ми беше в задължителната програма. Отне ми около 3 часа (след и без друго тежка сутрин) и видях любими автори, вкл. Max Ernst, Joan Miró, Francis Bacon, Kandinsky; самата инсталация в „хамбара“ също много ми хареса.

3. Victoria & Albert Museum – ходих 2 пъти. Първия ден за 3 часа разгледах едва етаж и половина, втория път доразгледах колкото можах, като минах среброто и златото набегом.

Във V&A ми хрумнаха много неща, които исках да кажа за музеите (но вече ги забравих). Помня двете най-важни, макар и банални:

1. Най-привлекателното нещо в музеите е усещането, че до тези предмети са се докосвали някога живи хора със съвсем различен мироглед. Самите предмети също са удивителни, особено във V&A, където е пълно със съкровища, но нищо не може да се сравни с витаещите духове.

2. Подредбата на английските музеи ме изпълва с възторг. Невъзможно е да се види всичко за един ден, защото има невероятно много информация по табелите – от конкретна за предмета и неговия притежател до сведения за епохата и общите тенденции в нейното развитие. Не подценяват посетителите като зяпачи-лаици, а винаги предполагат присъствието и на професионално интересуващи се специалисти.

London:

Предишния път не го усетих, но подозирах, че това ще се промени. Сега беше студено и мрачно, понякога не мърдах от вкъщи с дни, а пътят до центъра ми отнемаше около час в едната посока, но този път и на мен Лондон ми се стори един от най-красивите и най-интересните, и със сигурност най-големия (просто необятен!). Нищо мъдро не мога да кажа повече. Загубих 5 паунда по глупав начин, намерих си общо 16 пенса на 3 различни места, така че съм назад с 4.84.

Cambridge:

След Оксфорд през 2008 не можеше да пропусна Кеймбридж тая година. Няма как да не ги сравнявам, и по-скоро усещанията си за тях. Тогава в Оксфорд непрекъснато губех ориентация, докато в Кеймбридж почти през цялото време знаех къде се намирам. Влизах по-смело в колежите (по-точно в парковете им) и изобщо – по-малко стъписване, повече очарование. Все още съжалявам, че не съм била и няма и да бъда част от всичко това, но пък и за невъзможни неща няма какво да съжалявам чак толкова. Много ми хареса, въпреки дъжда.

Празниците:

Този път имах доста време да бъда с близките си. Спокойно и не прекалено празнично, с повече хора за Бъдни вечер и особено за Коледа, отколкото за Нова година. Други акценти – шопинг в 4 ч. сутринта; ходене на гости за вечеря (пай с пуйка и праз); неходене на пъб или друго пъблик заведение за пиене (или ядене); дълъг маршрут пеша от V&A през Harrods, Victoria Station, Westminster Abbey, Trafalgar Sq. и Leicester Sq.; две лисици отдалеко, две черни котки и една катеричка отблизо.

Актуализация: доказателството на Калина за дружелюбността на английските катерици