Снощи на концерта на Amorphis ме сполетя едно усещане, което бях позабравила. Стори ми се, че няма друга концертна обстановка, на която да се чувствам по-уютно и на място, отколкото сред публиката на метъл-концерт. Нещо като чувство за сигурност и защитеност сред хора, които с кожени якета, черни тениски, чорлави глави и бутилка бира са украсили своята добронамереност, тук-там интелигентност и образованост, по-често възгледи за живота и особено за музиката, особено споделената (заедно с други) любов към музиката. Аха-аха ще видя в публиката познати и приятели (снощи почти не видях), и тия физиономии ги познавам – много повече, отколкото кашлящите и пляскащи между действията слушатели в зала „България“, и повече дори от самонадеяните модерни и цинични интелигенти на изявите на по-претенциозните неизвестни алтернативни групи, към чиято публика май повече принадлежа. Но сред метълите ми е спокойно, а даже нямам метълска тениска (изключвам 2 черни, които не са точно такива), обикновено не знам и текстовете на песните, определено не участвам в погото и рядко се повличам във всеобщото вълнение. И Amorphis даже не ми е любимата група. Но пък ми е скъпа, всяка година идва период, в който си пускам два от трите албума, които познавам.

Преди половин година се прибрах – почти в полунощ на 30 юни, кацането беше точно в десетте минути, когато над София имаше буря, и трябва да си призная, че друсането на самолета силно ме притесни. Иначе се радвах, че се прибирам, деветте месеца във Виена ми бяха тъкмо достатъчно. И след цяло лято активна ваканция и цял семестър активна работа (балансирана от пълно размотаване), сега все по-често се сещам за разни дребни неща във Виена от миналата година.

В никакъв случай не ми липсва общежитийният живот, никоя от съквартирантките, нито шумът от съседното училище или от крещящи студентчета по коридорите. Не ми липсва и стресът от езиковата бариера или насилените запознанства, за да се поддържа някакво общуване от приличие.

С частично умиление си спомням маршрутите до библиотеките (особено Националната и Византинистиката), даже неволно още си ги минавам наум, но понякога тия 30-40 мин ходене ми се струваха твърде много, в студа така или иначе пътувах с трамвая. Самият ежедневен режим на работа от януари до юни доста ми уплътни престоя и това ми харесваше, направо не знам и не помня какво съм правила предишните месеци. От този режим не ми харесваше приготвянето и после дъвченето на сандвич за обяд във фоайето на ръкописния отдел на Националната библиотека, където минаващи туристи ми пожелаваха добър апетит – и изобщо липсата на кафене и дори на машина за кафе там. Но пък с голямо удоволствие си изяждах парчето пица в онази пицария край Щефансдом на връщане от Византинистиката.

Това, което ми липсва от Виена и почти го сънувам – разходчиците с Васка 1-2 пъти седмично, или в парка и после на сладкарница, или до някое кафене, разпродажба, до някое парти, на което не познавам никого, на откриване на изложба, където познавам още 2-3 души и ако имам късмет, може и да си говоря с тях, разходките в квартали, към които иначе нямах път (особено втори и четвърти, но и шестнайсети с турските пекарни). Ходенето до Espresso денем на кафе и вечер на бира. И особено ми липсва пролетта. Сигурно мисля за това, защото в момента е зима, а аз просто мечтая за пролет, но там пролетта беше толкова хубава. Струва ми се, че всичко това се е случвало през пролетта и продължавам да не знам какво съм правила октомври, ноември и декември. Някакви екскурзии имаше, някакви коледни базари, малко работа…

Сега следващата ми цел е пролет на Скандалото. Особено държа на пеещите птички.

В Националната библиотека на Австрия, във Виена, седя в подземието и чета на микрофиш непубликувана дисертация на френски от 1986 г. за Коментарите на св. Йоан Златоуст върху Посланието на ап. Павел към римляните – много претенциозно, признавам. Обаче тази авторка (която е била на 45 години, като си е приключила дисертацията, не пише кога я е започнала) още в началото на една от главите цитира като мото… „Одисей“ на Джойс*. Споменаването още на първа страница на името на Златоуст веднага си е намерило почетно място в дисертацията. А по-натам общото заключение (също важна глава) започва с няколко абзаца върху П.-П. Пазолини, където той е наречен „нашият Златоуст на модерните времена“. Да не споменавам други модерни цитати и доста поетичните и емоционални изблици на места.

А дисертацията е сериозна, с превод, бележки и коментари, изследване на ръкописната традиция, педантична научна аргументация… Макар и не много интересно, но в някакъв смисъл вдъхновяващо.

___________________________

*… his even white teeth glistening here and there with gold points. Chrysostomos.

 

 

Две трети

31.03.2014

Ако бях, както и преди, само за 6 месеца във Виена, сега щях вече да съм се прибрала и да разопаковам багажа. А аз тъкмо съм загряла, ходенето в библиотеката е набрало скорост и е доста ползотворно, а пролетта е в разгара си и не бих я пропуснала в никакъв случай!

Миналата седмица дори се загубих. Маршрутът не беше кой-знае какво – пеш от центъра до Дом Витгенщайн, посоката общо взето беше известна. Отначало вървях по интуиция, а първото отваряне на картата не помогна много. Докато разбера коя улица е перпендикулярна, коя е успоредна, бях вече с около 20 мин. отклонение на юг. Ако не бързах (в крайна сметка закъснях), дори щях да се зарадвам, и без друго не е много лесно да се загуби човек в централните квартали.

Преди два месеца пък бях без компютър. Изкарах цели 3 седмици в писане на ръка, проверка на пощата максимум 1-2 пъти на ден от библиотечните компютри, гледане на новини и филми по телевизията, пращане и получаване на смс-и (ползването на Киндълския интернет облекчи малко нещата). Наблюденията ми са, че дори и да исках да си стоя някъде из XX в., околният свят не позволява. В администрацията някои дейности са изцяло дигитализирани, аналогови опции няма. Модерна работа. Да са живи и здрави тези, които ме снабдиха със стария ми лаптоп. Иначе агонията щеше да продължи 6 седмици, сега може би щях да съм изцяло друг човек и да си прекопавам репички и малини в малка ферма без ток… Или не съвсем.

 

Паралели

18.02.2013

Разбирам, че днес Йоко Оно навършва 80 години. Май вече ме беше изненадвала констатацията, че тя е набор на моята професорка (т.е. научна ръководителка), бях го забравила. Колко странно.

Като изключим очевидния факт, че Йоко Оно не я познавам лично, и не толкова очевидния, но все пак факт, че не ѝ следя проявите и проявявам още по-малко интерес към Джон Ленън (и клонящ към нула интерес към Бийтълс), нейната персона все пак ми навява някои размишления от време на време, които пък стават повод за този несъвместим паралел с моята професорка сега. Повечето ми асоциации с Йоко Оно естествено са за периода преди 30-40 години, когато тя е била в разцвета на силите, идеите и проявите си. Мине – не мине, и се замисля, почесвайки се по главата, за концептуалното изкуство, модерното изкуство, активизма, виенския акционизъм, предаването на послания чрез изкуство, пърформанси, благотворителност, форми на бунт (които не противоречат на личните ми етични схващания или им противоречат само дотоколкова, колкото да ги провокират)… Нищо важно не измислям вследствие на това, но почесването стимулира кръвообращението, а може и да попрочета нещо по тия въпроси. И Йоко Оно ми влиза в тая парадигма на застиналата възраст между 35 и 50 годишна, докато ръчка публиката с малки скандали, а феновете на Джон Ленън я мразят и т.н.

По това време проф. А.М. е била на същата възраст, снимката ѝ в енциклопедията е може би от тоя период или малко по-късно. И все пак за мен тя е актуална от последните 15 години, някъде от 65-та ѝ годишнина. Е, и тя има доста общо с изкуството (по няколко семейни линии)! Но нейната академична тежест и личен авторитет, слабото ѝ зрение и трудна подвижност, бистротата на ума ѝ и страхотното ѝ чувство за хумор я правят много неабстрактна, непосредствена и осезаема именно сега и такава, в късните години от живота ѝ.

Паралелът е напълно произволен. Този механизъм работи при успоредяването и на всякакви други съвременни събития и личности, за които имаме независими едни от други източници на информация и опит. Успоредните колони в хронологичните таблици по история винаги са ме интригували. Когато двама различни души са живели по едно и също време, как и доколко са им влияели едни и същи (или напълно различни едновременни) събития?…

Еми…

31.12.2012

Станала съм трайно нетолерантна към хора, заели обидената позиция в живота. Вече не се извинявам за неща, за които не съм виновна. И още едно „прозрение“ – не може да се угоди на всички, и не трябва. Хайде чнг.

Целия март писах статия, целия април ремонтирах и се местих, а през останалото си свободно време се наслаждавам на пролетта и по разни канали следя канадската школа във физиката.

Под прозореца ми – люляци, по кварталните улици – котки, почти всичко важно е на 15 мин. пеш, близо са поне 4 парка, интернетът ми е бърз, водата в чешмата – бистра. И въпреки че има около 3-4 важни неща, чиито срокове вече натискат, а и багажът ми още не е изцяло нареден, не, не мога да се оплача.

Philologia classica

03.12.2011

Класическа филология (1921-) отбелязва тази година 90-годишен юбилей. Тържеството (2.12.11) беше много мило и приятно, а аз (въпреки че не познавах доста хора) се чувствах там по-уютно и у дома, отколкото на много от конференциите и събиранията на това, към което реално принадлежа. И ми се иска да кажа колко обичам тази специалност, ако може без да изпадам в спомени и сантименталност.

Винаги съм смятала, че времето 2000-2004 е най-щастливият и вдъхновяващ период в академичния ми живот, след това с него можеше да се сравнява само времето ми във Виена. Всичко ми беше интересно, езиците ме омагьосваха, в двата кабинета в Гълъбарника можех да прекарвам и по 10 ч. на ден, но най-любими ми бяха хората там (тогава колеги и учители, сега повечето от тях – приятели). Така и не развих толкова лична привързаност и еуфорична радост към основното си образование, колкото към класическата филология. И на фона на всичките ми правилни решения, които съм взимала, това внезапно и твърдо решение да отида там ми се струва едно от най-правилните изобщо.

***

И пак Марциал без връзка, а само по повод (IX, 10):

Nubere vis Prisco: non miror, Paula: sapisti.

 ducere te non vult Priscus: et ille sapit.

(Искаш да се омъжиш за Приск – не се учудвам, Паула, умна си.

Приск не иска да се ожени за теб – и той е умен.)