Днес стана 1 година от смъртта на проф. Ангелина Минчева, която аз продължавам да наричам „моята професорка“. Чудя се какво да кажа за нея, някак бледо ми се струва. Последно я видях на 25 март миналата година (имам снимки от тогава), после така и не успяхме. Продължавам да си говоря с нея, макар че гласът й избледнява постепенно. Все съжалявам, че не мога да й покажа нещо (например готовата ми книга), да й разкажа къде съм била и къде още ще ходя, да я послушам как ме съветва за сериозни неща и се смее на несериозните. Някакви малки нейни особености ми изскачат пред очите – дългото говорене по телефона, запалените навсякъде лампи (и слабото й зрение), двойно кафе, черен шоколад, малко уиски с много вода, бележки и хартийки с едрия й почерк, дългите й кокалести пръсти и прозрачната й кожа. Гневеше се лесно, даваше сурови, но справедливи и искрени съвети, смееше се гласно и някак дяволито-закачливо. Имаше си неколцина бивши ученици, сегашни учени, които й бяха (и все още са) напълно предани. Не помня да съм плакала след смъртта на някого толкова, колкото плаках за нея.

(Има тук едно видео, макар и възстаро, което е толкова характерно за нея!)