Днес стана 1 година от смъртта на проф. Ангелина Минчева, която аз продължавам да наричам „моята професорка“. Чудя се какво да кажа за нея, някак бледо ми се струва. Последно я видях на 25 март миналата година (имам снимки от тогава), после така и не успяхме. Продължавам да си говоря с нея, макар че гласът й избледнява постепенно. Все съжалявам, че не мога да й покажа нещо (например готовата ми книга), да й разкажа къде съм била и къде още ще ходя, да я послушам как ме съветва за сериозни неща и се смее на несериозните. Някакви малки нейни особености ми изскачат пред очите – дългото говорене по телефона, запалените навсякъде лампи (и слабото й зрение), двойно кафе, черен шоколад, малко уиски с много вода, бележки и хартийки с едрия й почерк, дългите й кокалести пръсти и прозрачната й кожа. Гневеше се лесно, даваше сурови, но справедливи и искрени съвети, смееше се гласно и някак дяволито-закачливо. Имаше си неколцина бивши ученици, сегашни учени, които й бяха (и все още са) напълно предани. Не помня да съм плакала след смъртта на някого толкова, колкото плаках за нея.

(Има тук едно видео, макар и възстаро, което е толкова характерно за нея!)

Advertisements

Снощи на концерта на Amorphis ме сполетя едно усещане, което бях позабравила. Стори ми се, че няма друга концертна обстановка, на която да се чувствам по-уютно и на място, отколкото сред публиката на метъл-концерт. Нещо като чувство за сигурност и защитеност сред хора, които с кожени якета, черни тениски, чорлави глави и бутилка бира са украсили своята добронамереност, тук-там интелигентност и образованост, по-често възгледи за живота и особено за музиката, особено споделената (заедно с други) любов към музиката. Аха-аха ще видя в публиката познати и приятели (снощи почти не видях), и тия физиономии ги познавам – много повече, отколкото кашлящите и пляскащи между действията слушатели в зала „България“, и повече дори от самонадеяните модерни и цинични интелигенти на изявите на по-претенциозните неизвестни алтернативни групи, към чиято публика май повече принадлежа. Но сред метълите ми е спокойно, а даже нямам метълска тениска (изключвам 2 черни, които не са точно такива), обикновено не знам и текстовете на песните, определено не участвам в погото и рядко се повличам във всеобщото вълнение. И Amorphis даже не ми е любимата група. Но пък ми е скъпа, всяка година идва период, в който си пускам два от трите албума, които познавам.

Изследователят, занимаващ се с критика на текста*, изобщо не е като Нютон, изучаващ движението на планетите. Много повече прилича на куче, което лови бълхи. Ако кучето ловеше бълхи на математически прицип, основавайки проучванията си на статистиката за разпространение на популацията, никога нямаше да хване бълха, освен по случайност. На тях трябва да се гледа като на личности; и всеки проблем, който се изпречи пред текстолога, трябва да се разглежда като уникален.

Из: A. E. Housman, ‘The Application of Thought to Textual Criticism’, Proceedings of the Classical Association 18 (1922), 67 – 84 (p. 68-69).

Това чета в момента, успоредно с няколко други по тази тема. Както показва и заглавието, основният съвет е: Мислете!

И още (пак там):

Но прилагането на мисъл към критиката на текста е дейност, която би трябвало да е по силите на всеки, който може да прилага мисъл към каквото и да е. Това не е дар от природата, какъвто е талантът за текстолога, а е навик и като всеки друг навик може да се формира. И веднъж формиран, въпреки че не може да замести липсващия талант, може да промени и минимализира вредните последствия от липсата на талант. Ако човек не е критик по рождение, не е нужно заради това да се държи като глупак по рождение…

–––––––

* критика на текста, критик на текста, текстолог (textual criticism, textual critic) – дефиницията е трудна в едно изречение, но се има предвид науката (нейната методология и съответно изследователят, който я прилага), с помощта на която се изследват достигнали до нас текстове по техните ръкописни или печатни източници в опит да се отстранят наслоените грешки и промени, за да се стигне до (предполагаемия) оригинал.

Преди половин година се прибрах – почти в полунощ на 30 юни, кацането беше точно в десетте минути, когато над София имаше буря, и трябва да си призная, че друсането на самолета силно ме притесни. Иначе се радвах, че се прибирам, деветте месеца във Виена ми бяха тъкмо достатъчно. И след цяло лято активна ваканция и цял семестър активна работа (балансирана от пълно размотаване), сега все по-често се сещам за разни дребни неща във Виена от миналата година.

В никакъв случай не ми липсва общежитийният живот, никоя от съквартирантките, нито шумът от съседното училище или от крещящи студентчета по коридорите. Не ми липсва и стресът от езиковата бариера или насилените запознанства, за да се поддържа някакво общуване от приличие.

С частично умиление си спомням маршрутите до библиотеките (особено Националната и Византинистиката), даже неволно още си ги минавам наум, но понякога тия 30-40 мин ходене ми се струваха твърде много, в студа така или иначе пътувах с трамвая. Самият ежедневен режим на работа от януари до юни доста ми уплътни престоя и това ми харесваше, направо не знам и не помня какво съм правила предишните месеци. От този режим не ми харесваше приготвянето и после дъвченето на сандвич за обяд във фоайето на ръкописния отдел на Националната библиотека, където минаващи туристи ми пожелаваха добър апетит – и изобщо липсата на кафене и дори на машина за кафе там. Но пък с голямо удоволствие си изяждах парчето пица в онази пицария край Щефансдом на връщане от Византинистиката.

Това, което ми липсва от Виена и почти го сънувам – разходчиците с Васка 1-2 пъти седмично, или в парка и после на сладкарница, или до някое кафене, разпродажба, до някое парти, на което не познавам никого, на откриване на изложба, където познавам още 2-3 души и ако имам късмет, може и да си говоря с тях, разходките в квартали, към които иначе нямах път (особено втори и четвърти, но и шестнайсети с турските пекарни). Ходенето до Espresso денем на кафе и вечер на бира. И особено ми липсва пролетта. Сигурно мисля за това, защото в момента е зима, а аз просто мечтая за пролет, но там пролетта беше толкова хубава. Струва ми се, че всичко това се е случвало през пролетта и продължавам да не знам какво съм правила октомври, ноември и декември. Някакви екскурзии имаше, някакви коледни базари, малко работа…

Сега следващата ми цел е пролет на Скандалото. Особено държа на пеещите птички.

В Националната библиотека на Австрия, във Виена, седя в подземието и чета на микрофиш непубликувана дисертация на френски от 1986 г. за Коментарите на св. Йоан Златоуст върху Посланието на ап. Павел към римляните – много претенциозно, признавам. Обаче тази авторка (която е била на 45 години, като си е приключила дисертацията, не пише кога я е започнала) още в началото на една от главите цитира като мото… „Одисей“ на Джойс*. Споменаването още на първа страница на името на Златоуст веднага си е намерило почетно място в дисертацията. А по-натам общото заключение (също важна глава) започва с няколко абзаца върху П.-П. Пазолини, където той е наречен „нашият Златоуст на модерните времена“. Да не споменавам други модерни цитати и доста поетичните и емоционални изблици на места.

А дисертацията е сериозна, с превод, бележки и коментари, изследване на ръкописната традиция, педантична научна аргументация… Макар и не много интересно, но в някакъв смисъл вдъхновяващо.

___________________________

*… his even white teeth glistening here and there with gold points. Chrysostomos.

 

 

Две трети

31.03.2014

Ако бях, както и преди, само за 6 месеца във Виена, сега щях вече да съм се прибрала и да разопаковам багажа. А аз тъкмо съм загряла, ходенето в библиотеката е набрало скорост и е доста ползотворно, а пролетта е в разгара си и не бих я пропуснала в никакъв случай!

Миналата седмица дори се загубих. Маршрутът не беше кой-знае какво – пеш от центъра до Дом Витгенщайн, посоката общо взето беше известна. Отначало вървях по интуиция, а първото отваряне на картата не помогна много. Докато разбера коя улица е перпендикулярна, коя е успоредна, бях вече с около 20 мин. отклонение на юг. Ако не бързах (в крайна сметка закъснях), дори щях да се зарадвам, и без друго не е много лесно да се загуби човек в централните квартали.

Преди два месеца пък бях без компютър. Изкарах цели 3 седмици в писане на ръка, проверка на пощата максимум 1-2 пъти на ден от библиотечните компютри, гледане на новини и филми по телевизията, пращане и получаване на смс-и (ползването на Киндълския интернет облекчи малко нещата). Наблюденията ми са, че дори и да исках да си стоя някъде из XX в., околният свят не позволява. В администрацията някои дейности са изцяло дигитализирани, аналогови опции няма. Модерна работа. Да са живи и здрави тези, които ме снабдиха със стария ми лаптоп. Иначе агонията щеше да продължи 6 седмици, сега може би щях да съм изцяло друг човек и да си прекопавам репички и малини в малка ферма без ток… Или не съвсем.

 

Вечерта бях на едно организирано мероприятие, което само по себе си не беше кой-знае какво за разказване, но ми докара доста мисли в разни посоки.

Според обявата това трябваше да бъде Underground Vienna, обиколка на подземния град, тайни проходи, канали и тунели, свързващи всяко мазе със Stephansdom и т.н., истории за обсадата от турците, ходене с фенерчета… На практика имаше много полуразбираемо говорене и посещение на две мазета. Дали беше успешно събитието? По-скоро не. На мен хареса ли ми? Доста.

Първо за маршрута. Изглежда под Виена има много подземни нива – до 7 етажа надолу, както каза водачът Петер, част от тях са тунели, свързващи целия град с катедралата Св. Стефан и с различни изходи (катедралата е била последната надежда за убежище, ако градът не удържи обсадата), през войните пък са били бомбоубежища. След това обаче (някъде през 50-те май) повечето тунели са били преградени и сега не може да се стигне много далеч, без да се излиза на повърхността. Сега са достъпни отделни части от подземията, в непосредствена близост до центъра доскоро е имало 4 подземия за посещение (връзката между тях е прекъсната, та имат отделни входове), две от тях вече са затворени за достъп от собствениците, останали са само две (с чиито собственици Петер има уговорка и негласно разрешение да води хора). Всичко това го научавам по време и след обиколката от думите на Петер. Повечето хора така и не го разбраха и май останаха разочаровани.

IMG_3272 IMG_3279

Първо видяхме добре запазена разкопана част от църква точно до катедралата, открили са я, докато са копали за метрото, и сега се вижда през стъкло от самата станция. Ще отида пак да я погледна – за толкова години даже не съм я забелязала. После надничахме през една шахта на улицата към каналите. После – първото мазе. Там имаше надписи и означения от времето на Втората световна война, (поизтъркана вече) фосфорна лента, която свети в тъмното, метални врати за защита от взривна вълна, заключени решетки към неизследвани помещения. След това – второто мазе. То беше доста по-старичко (снимките по-горе са от там), под частна къща и в близост до църква. Повъртяхме се и там, но някои дълги и тъмни коридори останаха неизследвани; Петер вече започна да разказва на немски, което отчая мнозина. Накрая – в едно кръчменце в много тесен състав, но за това после.

Второ – за човека. Подземният Петер е един доста симпатичен височък човек на около 50, със спретнато-хипарлив вид (дълга коса, кърпа на главата, детинско изражение), който от десетилетия не само се интересува от виенските подземия и води групи (иначе е архитект, каза), но и се бори с всякакви администрации, за да отвоюва запазването и използването на подземния град като туристически и културен център – имало е факелни шествия, международни ъндърграунд конгреси (с гости от подземията на Рим, Нюйорк, Париж и т.н.), фестивали на изкуствата, филмови възстановки… И по време на обиколката, и после на снимките и филмчетата видях, че продължава искрено да си се радва на разни ритуали (всички гаврътнахме на екс някакъв шнапс в началото – „против ухапване от плъхове“, преди това ни беше раздал хлебчета „ако някой се загуби“), смешки и истории, които сигурно е разказвал десетки пъти и още им се смее (повечето хора така и не ги разбраха), свирене на тарамбука и излизане посред Нашмаркт с цяло шествие с факли от каналите (не нашата група, а преди, с други)…

Underground Peter

(На снимката – Петер обяснява нещо в първото мазе, вратата зад него е със старите надписи от времето на войната)

Проблемът беше, че Петер много се мъчеше с тоя английски. Ако изобщо се чуваше нещо, то от акцента и от грешките му почти нищо не се разбираше. Не му достигаха думи, трябваше да ги търси в едни листчета, понякога четеше от там (трудноразбираемо), понякога обръщаше на немски с молба за помощ. Аз все пак му разбирах и стоях наблизо, за да чувам, но много други се споглеждаха, отказваха се да слушат, мърмореха и се подсмихваха, задето допуснал някаква елементарна грешка във времената. Някои така и не разбраха какво гледат. И когато той попита кой ще остане за гледане на снимки и филмчета в кръчмата, където все пак трябва да се поръча нещо, и ще е само на немски, защото английските субтитри нещо не проработили, всички се разотидоха. Останахме 4 девойчици, една сериозна госпожа от OeAD (може би оправяха и някакви сметки с нея, тя беше официалното представителство) и той. Вече беше посърнал, но все пак ни разказваше още неща покрай филмчетата.

Та си мислех: може би наистина събитието беше малко гръмко рекламирано и резултатът беше разочароващ; може би за мнозина 2 мазета, парче хляб и глътка шнапс на развален английски не струват 10 евро. Но ето – появява се човек, който е наистина ангажиран, малко е различен, малко е инфантилен, задето е зарязал архитектстването заради подземията и се държи като хлапе на лов за съкровища, но наистина знае безброй истории, които иска да разкаже, само да има кой да попита и да слуша. А някакви високомерни момиченца се посбутват, задето казал „didn’t went“.

И последно: било имало някакъв много известен филм с Орсън Уелс от 1948, „Третият човек“, сниман там, във виенските подземия. Споменаваше се като абсолютно всеизвестен. Явно ще трябва някак да поправя невежеството си, като се прибера.

Някои особености на виенското ми ежедневие:

Националности в апартамента – словашка (живееща във Франция), шотландска (или английска, живееща в Шотландия, не питах), мароканска (живееща във Франция), аз. Езици в апартамента – английски ок. 75%, френски ок. 25%, немски 0% (не броим говоренето по телефон и скайп с външния свят, там има и други). Изгледани сезони на True Blood – 1 бр. (шести). Доволни – да.

Извън апартамента: намерени на пътя монети – 11 евро-цента. Купени билети за концерт на Ник Кейв – 0 бр., защото са разпродадени. Което придаде перспективата на едни спестени 50 евро, които могат да се похарчат за толкова други ненужни неща… А, и в кампуса са стоварили някакви дъсчици, май вече ще строят коледния базар. Наденици и греяно вино – и на това ще му дойде времето. Бира – пие се в момента. Написана статия – още не, 70%. Дедлайн – вчера.

Тапите за уши вече са в действие, съдействат за добър общежитиен живот. Бях го забравила това какво беше.

 

Малка актуализация: 2 дена по-късно намерих още една монета, тоя път английска – 2 пенса. Някой се беше изхитрил да я ползва в гардероба на Националната библиотека, където шкафчетата работят само с 2 евро 🙂