Чарът на разрухата

За Лодз не знаех почти нищо, освен че е грозен индустриален град с университет, в който работят няколко мои познати и приятели. След първия ми ден тук чак ми се дописа.

От XIX в. насам градът е станал толкова индустриален, че жителите му са били сигурно само работници и собственици на фабрики, а в архитектурата му доминират сградите на фабриките и дворците на собствениците им. През войната не е бил разрушаван – пак заради фабриките. Което пък от своя страна си има недостатъци (както ми беше споделено снощи по тъмно в трамвая, докато кръстосвахме града), защото улиците са си останали тесни, а градът – необновен.

Лодз е сравнително голям – над 700 хил. жители, трети (до скоро е бил втори) по големина в Полша, няма си околовръстно, та камионите минават през града, а централната му гара се ремонтира, затова се слиза или на първата, или на последната гара около града (тътрузенето между двете е половин час). Има разни широки шумни булеварди, иначе улиците наистина са възтесни с олющени сгради. Обаче на мен ми се струва много чаровен и с много потенциал.

Сградите на най-голямата бивша фабрика са обновени и преустроени в много хубав комплекс с всякакви неща, Manufaktura (вече пусках линк). Ресторанти и кафенета, кино, търговски център, няколко музея и фонтанчета и пейки в “междублоковото пространство” – доста, доста добре изглежда. Аз, разбира се, изкарах няколко часа в музея на Лодз, който се помещава в двореца на собственика на фабриките – евреин, както и повечето известни и преуспели хора от града. Обикалях си почти сама, а надписите (ако изобщо ги имаше) са основно на полски.

Изобщо по-голямата част от това, което видях от града, много ми хареса – тия олющени сгради са много красиви, но заради разрухата в най-добрия случай сега са просто невзрачни и невидими. Само фасадите им да се стегнат, би станало прекрасно!

Снимки ще кача, като се прибера – сега нямам кабел, а не мога да се оправя с блутута.

Ще се лети

След като през последните 2-3 месеца приключих с най-важните неща, които ме натискаха от (по-)миналата година, отново съм с два купени самолетни билета и с бледа перспектива за още два до края на годината. Чудя се доколко маниакална е подготовката ми за пътуване на непознато място. Сега за понеделник, освен съветите на познати, разрових още няколко вида карти на Варшава и Лодз, изчетох половината сайт на градския транспорт на Варшава, малко от сайтовете на летището и гарата, както и няколко блога плюс видео на маршрута с автобуса през Варшава. Изненадата е сведена до минимум, да живее пълният контрол над ситуацията. Даже вече знам какво ще правя във вторник – Manufaktura!

Сега вече мога да продължа да мисля за корица на книгата, да чета коректурата и най-вече да си пиша статията. Багажа ще го мисля утре.

Тупа-тупа

Някои от нещата, които са ме развълнували (през последния месец ефирна тишина):

1. Мога да смятам за завършени една книга, една статия (втора от есента насам), работата по 2 проекта (които се влачеха и ми тежаха) и малко административни дела и документи, чийто резултат трябва да усетя в Полша след месец.

2. Изброеното по-горе (отново). Ако всичко, дадено за печат, излезе, плодовете от труда ми 2007-2011 ще носят етикета 2012.

3. Малко документални филми и четива, които постоянно ме карат да се питам за границите на фикцията и за сюрреализма на реалността. Въпроси от типа “Какво се е случвало в моя свят, докато…?” и “Реални ли са тези хора и къде са сега?”. Малко музика, но наистина малко тоя път.

4. Няколко вълнуващи момента при започването на третата статия. Те се изчерпаха и отново отстъпват място на тегобата. И още дела и документи.

5. Няколко скандала, колкото да ми развалят вкуса. Но достатъчно неща, които да ми го оправят.

6. В момента – вайс-бира, Ани Илков за кой ли път и след малко – серия от “Firefly”. Сърцето ми се разтупа…

Чудя се къде ми потъва вдъхновението по пътя от извора към резултата. Мисля, че отива у двама-трима души, на които го изприказвам.

Encounters at the End of the World

На края на света е пълно с поети и философи, които си изграждат уютна и позната среда насред привидната пустош. В чуждия свят си създават свой, като строят, отглеждат домати и си правят рок концерт; и същевременно мисълта им блуждае някъде из снеговете.

Може би и поради 100-годишнината от експедициите на Амундсен и Скот, реших да изгледам този филм на Вернер Херцог (2007).

В него има много текст – В. Херцог говори зад кадър бавно, с приятен акцент и някак с много силно присъствие, което се усеща през цялото време. И най-много ми харесва, че се фокусира върху хората – а те говорят ли, говорят за неща, които далеч не идват от инстинкта за оцеляване.

“PhDs washing dishes and, you know, linguists on a continent with no languages.”

Неочаквани подаръци

Швейцарска готварска книга и речниче за швейцарски немски. И двете са триезични в някакъв смисъл. Едното включва швейцарски. Другото включва френски. И много картинки.

А самата (напълно истинска) швейцарка говори чуден български с източен (габровско-шуменски) акцент…

Ein seltener Vogel

Още една от песните на Нойбаутен, в чийто текст винаги се заслушвам:

Каква странна птица…

Каква странна птица…

Колко странна птица,

която пее много нежно.

Оперение без окраска,

колко странна птица,

каква странна птица.

Клюна – в небето,

колко странна птица.

Каква странна птица

лети сама към извисяващия се връх

на Арарат.

Сега започва най-после да вали

и изобщо повече не спира.

След дъжда вече не всички са тук.

 

Напр.

Птеранодона вече го няма.

Напр.

Археоптерикса вече го няма.

Напр.

Самия шенцораптор вече го няма.

Напр.

Така или иначе, след дъжда повечето вече ги няма.

Чакам

сигурното кацане

на някога извисявалия се връх,

на новия остров,

на самотния плаж.

Чакам

това, което странната птица

при своето завръщане

носи в човката си:

новата песен!

Арарат!

Това, което странната птица

при своето завръщане носи в човката си:

Новата песен!

Лежи на езика и изгаря!

Лежи на езика и изгаря!

Philologia classica

Класическа филология (1921-) отбелязва тази година 90-годишен юбилей. Тържеството (2.12.11) беше много мило и приятно, а аз (въпреки че не познавах доста хора) се чувствах там по-уютно и у дома, отколкото на много от конференциите и събиранията на това, към което реално принадлежа. И ми се иска да кажа колко обичам тази специалност, ако може без да изпадам в спомени и сантименталност.

Винаги съм смятала, че времето 2000-2004 е най-щастливият и вдъхновяващ период в академичния ми живот, след това с него можеше да се сравнява само времето ми във Виена. Всичко ми беше интересно, езиците ме омагьосваха, в двата кабинета в Гълъбарника можех да прекарвам и по 10 ч. на ден, но най-любими ми бяха хората там (тогава колеги и учители, сега повечето от тях – приятели). Така и не развих толкова лична привързаност и еуфорична радост към основното си образование, колкото към класическата филология. И на фона на всичките ми правилни решения, които съм взимала, това внезапно и твърдо решение да отида там ми се струва едно от най-правилните изобщо.

***

И пак Марциал без връзка, а само по повод (IX, 10):

Nubere vis Prisco: non miror, Paula: sapisti.

 ducere te non vult Priscus: et ille sapit.

(Искаш да се омъжиш за Приск – не се учудвам, Паула, умна си.

Приск не иска да се ожени за теб – и той е умен.)

Втора песен на Ars poetica

Най-мащабният ни творчески проект (дело на Октавиан през август и Гай през юли) приема все по-цялостен вид, а идеите за това, което остава до края, стават все по-оформени. След 2-годишен труд с прекъсвания поради липса на време и вдъхновение вече е завършена втората част от великата мистрия “За поетическото изкуство” – “Генеалогия. Елегически цикъл с епитафии”.

Още малко около проекта – дотук са готови частите “епос” и “лирика”, някои парчета от схолиите също са направени. Имаме неофициални уговорки с художник и музиканти, предстоят поредица от разговори с тях, както и самата трагедия (т.е. “драма”).

И нещо от любимия ми Марциал, X,46:

Omnia vis belle, Matho, dicere. dic aliquando

et bene; dic neutrum; dic aliquando male. 

(Матоне, искаш всичко да го кажеш хубаво. Кажи го някой път

и добре; кажи го средно; някой път го кажи зле.)